Знаеш, че от самото ни запознанство, нещата не търгнаха много розово, но пък ни беше хубаво заедно. Въпреки всички караници, раздели и събирания, не спрях да те обичам, да мисля за теб, за нас и за времето в което ще мога спокойно да те хвана за ръката, без да се притеснявам от никой и нищо. 

В ерата на технологиите и социалните мрежи е супер лесно да "убиеш" някой или поне да се опиташ. След всеки наш скандал ти ме "убиваше" като ограничаваше достъпа ми до теб. И всеки път си мислих, че това е КРАЯ и всичко е свършило... но не беше. Винаги се случваше нещо, намирахме начин и всичко започваше отново, точно там от където беше спряло. 

С годините свикнах, че дори и да сме скарани, дори да сме се наранявали, все някога пак ще намерим път един към друг и всичко ще бъде както преди. Незнайно как, и двамата успявахме да превърнем точката в запетая и старата песен да започне с нов по-влюбен глас. Но преди няколко месеца, моят ужас се сбъдна. Преди няколко месеца всичко се промени. На 13  март 2017 беше последния път в който ми писа и естествено, не завърши добре. По навик си казах, че въпреки трудностите, които имахме тогава, дори въпреки тайната която криех, може би пак щеше да дойде ден, в който ще ме потърсиш. Все пак имахме 100 000 такива финали и окончателни раздели, но и двамата знаем, че всеки край беше ново начало. 

Минаваха си дните, седмиците, месеци, докато не дойде юни и един ден вместо да получа писмо, аз получих блокиране, но и това не ме уплаши, блокирали сме се хиляди пъти, рано или късно обаче, един от двамата не издържа и маха черния катинар надничайки любопитно в профила на другия с надеждата да види някаква нова информация за времето в което не е имал достъп. 

Последния път обаче, вместо няколко седмици, месец или два... ти ме отписа за половин година. Всеки ден проверявах с надеждата, че отново ще видя снимката ти в търсачката, но уви - нямаше те. Нямаше те доста дълго време. Време в което се учех да живея без теб, да свикна с мисълта, че може би е за добро, че си ме забравил, че вече не мислиш за мен, че живота ти е потръгнал и аз вече съм минало. Докато не дойде декември и една вечер както си лежах, реших за последно (казват, че по Коледа се случват чудеса), да проверя дали пък не си се сетил за мен. 

Е, чудесата се случват на тези, които вярват в тях. Виждах те! Беше вдигнал затъмнението и отново виждах снимката ти. Няма да ти разказвам за емоциите, които изпълнха душата и ума ми, ще ти кажа, какво накара сърцето ми да се скове. Очакването! 

Очакването на деня, в който отново ще решиш да ме блокираш и тогава НИКОГА няма да ме отблокираш, защото вече наистина ще си ме забравил. 

За това реших сама да сложа край на очакването и страховете си. Предпочитам да скоча сама от колкото да стоя на ръба на скалата в неведение и очакване на онзи ден, в който ще осъзная, че  си решил да ме изтриеш от живота си окончателно. 

Самоубийството е личен избор. Аз не издържах и скочих! 
Прости ми, че вместо "Обичам те!" ти казвам "Сбогом!". 
И въпреки, че може би никога повече няма да те видя, ти винаги ще бъдеш с мен! 
Татуиран си върху душата ми!