В понеделник ще станат 2 години от както те видях за последен път. Две години! Няма ден от тези години, вк ойто да не мисля за теб и да си призная бях се примирила, че никога повече няма да те видя, чуя или да си пиша с теб. Е, не знам каква сила, чудо или каквото и да било там, те е накарало, но ти отново се появи.

Признавам, че в началото дори не прочетох името ти като хората, помислих, че майка ми е писала и оставих телефона, но когато после отново го видях, сякаш гореща вода ме обля цялата. Толкова не съм треперила никога! Стоях вцепенена, гледах телефона и не можех да повярвам. Едновременно изпитвах безумно щастие и ужас, от това, което ще прочета, когато отворя съобщението. За щастие, не беше това, което очаквах, а нещо наистина семпло и подходящо за съобщение след 2 години. 

Мечтала съм, представяла съм си, сънувала съм го, но наистина не вярвах, че някога ще се случи, още повече, когато разбереш, че имам дете.  Мислих, че тогава окончателно ще бъда забравена и намразена. Но явно и това не те спря да ме потърсиши, за да разбереш как съм. 

Да ти призная ли нещо? Може би ако ти не беше ме потърсил, аз щях да намеря начин да го направя. Последните 2 седмици бях се побъркала да разбера как си, имах нужда да те видя, да те чуя. Дори ти се обадих, но после се изплаших и затворих. Имах план, който беше доста далеч (след около 3 месеца), но бях намислила "случайна среща", която да ми помогне да те зърна. А ти ме изпревари. Даде ми временно спокойствие, което не можех да намеря дълго време, мислейки, че ме мразиш или че си ме забарвил.

Нямаш идея обаче, какво направи пишейки ми... отвори кутията на Пандора.